ТРАНСФЕРНОТО УДЪРЖАНЕ В ЕСТЕСТВЕНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ

Един източен търговец имал папагал. Един ден птицата обърнала тенекия с олио . Търговецът се ядосал много и ударил птицата отзад по главата. Оттогава нататък папагалът, който бил много интелигентен ,не можел повече да говори. Той загубил перата по главата си и скоро оплешивял. Един ден в магазина влязъл плешив купувач .Виждайки го, папагалът, който до тогава кротко си стоял на лавицата с книги силно се превъзбудил .Започнал да подскача, да пляска с крила ,закрякал и за изненада на всички възвърнал умението си да говори и казал: „Ти обърна тенекия с олио,удариха те по главата и затова нямаш коса“ / По Дж.Руми/

Тази история нагледно показва как ние съзнателно или несъзнателно пренасяме наши по – ранни преживявания, окуражявания, разочарования към други ситуации и дори към други хора.

Трансферната теория (1907) е разгледана и предложена от Зигмунд Фройд в рамките на психоанализата. Феноменът на преноса обяснява как стари обиди, неразрешени конфликти, травми от миналото развалят живота в настоящето. За да се опише същността на явлението, може да се перифразира чрез една стара поговорка, която гласи : „Който се изгори от горещо мляко, тогава вижда горещо мляко във всяка чаша вода.“

Какво е ПРЕНОС/ТРАНСФЕР/ в психотерапията?

Има дълги периоди в живота ни, през които всеки от нас , е оставен на милостта на личната си история. Случващото се в нас и с нас идват от дълбините на нашето минало и се проявяват като сенки, гласове, ехо, които, оставайки несъзнавани, продължават да съществуват в нашето настояще, изкривявайки възприятието ни и отношението ни към другите като цяло. Това дълбоко форматирано преживяване от детството, свързано с инфантилните ни фантазии и желания, ние пренасяме през целия си живот. Несъзнателните преживявания могат внезапно да се появят в хода на терапевтичните взаимоотношения. И това важи както за терапевта, така и за клиента.

Преносът е открит от Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата. Той забелязал, че в своята работа с пациенти те пренасят своите травми във взаимоотношението си с него. Първоначално той гледал на този процес като на вид защита, съпротива срещу лечението, но в последствие, открива, че това може да е инструмент в ръцете на аналитика. Според теориите на Фройд, всеки път, когато изпитваме нови усещания, извикваме част от миналите преживявания ,а това оставя отпечатък върху нашето несъзнавано. Пренасянето/трансферирането/ е именно начинът, по който идеите и чувствата по отношение на хора, с които сме имали връзка преди, се проектират към друг човек – тук и сега в настоящия момент, дори и ако за първи път го виждаме.

Следователно можем да твърдим, че трансферът е начинът, по който човешкият ум форматира определени преживявания, свързани с връзки (които са фиксирани в нашето несъзнавано), когато взаимодейства с някого в настоящето.

Феноменът на преноса присъства във всяка междуличностна връзка, но при консултативния контакт той е много по-интензивен поради естеството на самия контакт, чийто предмет е определена проблемна, фрустрираща ситуация, често вкоренена в междуличностното общуване.

Според класическата психоаналитична дефиниция преносът е ревитализация на Едиповия комплекс в терапевтичната ситуация.

Трансферът в психологията е преместването на емоциите от недостъпен емоционално значим обект към достъпен обект. Това е заместване, което не се осъзнава от самия човек. Това не трябва да се бърка с“разиграването“ на емоциите и тяхното проявление като „избухване“. Не е същото като да искаш да набиеш куклата си , като си въобразиш, че си отмъщаваш на мразения шеф. В този случай човек разбира, че се опитва да замени едно с друго и да изхвърли агресията по социално приемлив начин.

Той/трансферът/отразява дълбоките модели на старите преживявания във взаимоотношенията така, както те се появяват в живота днес“/Luborsky,2011/

При трансферирането на емоции, човек не разбира ,че прави това. Той вижда в някого значим човек от миналото и се държи с него по същия начин, както в старата си връзка. Този, на когото са прехвърлени чувствата, по правило също не разбира това/когато става въпрос за междуличностни отношения в житейска ситуация,извън контекста на терапията.Защото добрия терапевт разбира какво се случва,контролира и пренасочва.

По правило говорим за прехвърляне на емоции по отношение на някой от миналото – към хора в настоящето. Говорим както за положителни, така и за отрицателни емоции, но по-често става въпрос за пренасянето на негативност (страх, негодувание, омраза).

Самият процес на трансфериране може да се обясни с факта , че за подсъзнанието няма минало и настояще.

Подсъзнанието ни се интересува само от готови шаблони, изграждани в детството .По времето, когато хипокампуса все още не е бил развит ,затова към онзи момент не сме разполагали с интелектуален ресурс ,за да си обясним какво и защо се случва и сме го „архивирали“като спомен,модел за готова реакция.Анализът на всяка нова ситуация и търсенето на нови модели на поведение изискват големи енергийни разходи. Затова подсъзнанието се опитва да ни води по пътя на най-малкото съпротивление: да изпробваме готовия модел на поведение, модела на стари взаимоотношения за взаимодействие, но с нови хора.

Терминът “ трансфер “ (пренос) възниква в психоаналитичната практика, но след това се разширява до всяко взаимодействие между хората в социума, както и между взаимоотношението терапевт – клиент.

Във всяка връзка между хората има феномен на съзнателно или несъзнателно включване на нечий предишен емоционален опит, опит от взаимодействие с други, особено със значими хора, както вече уточних(родители, братя и сестри), възпроизвеждат се образци (модели) от този опит.

И ето така се обяснява факта, че нашият намръщен шеф вече ни предизвиква стресова реакция, ние дори очакваме да повиши тон, дори когато знаем, че това не е типично за стила му на управление. Това е моментът в, който чуваме шепота, ехото от нашето подсъзнание, което „вади от архива“ споменът ,когато баща ни някога е реагирал по този начин на нашето поведение, тогава, когато сме били деца. Извършен е трансфер. Ако той съпътства работата ни, без да причинява стрес нито на нас, нито на шефа ни, чудесно. Но ако това пречи на нашето конструктивно сътрудничество, тогава си струва да помислим дали общуваме с истински човек-шеф, с неговия специфичен характер или с новия външен вид на нашия баща (майка, сестра, съпруг).

Например: Клиентът може да пренесе/трансферира/ нерешените си чувства към своя неприветлив и нелюбящ баща към терапевта,като в своите очи започва да го вижда като нелюбящ,неподкрепящ ,апатичен или груб.

Гневните чувства са продукт на отрицателен пренос. Но клиента може да развие и положителен пренос и например да се влюби в терапевта,да искат да бъдат осиновени или по много други начини да търсят любовта, приемането и одобрението на терапевта.

Или по друг начин обяснено: Терапевтът става настоящ заместител на значимите други.

Какво е значението на трансферното удържане ?

По правило добрият терапевт е внимателен към клиента, изслушва го, проявява разбиране и съпричастност. Без специалното осъзнаване на тази ситуация, на клиента това може да му изглежда, като че терапевтът е един от най-значимите хора, внимателни към неговия вътрешен свят. Във всеки случай взаимодействието между терапевта и клиента не може да избегне личния характер, личната емоционална ангажираност, която и двамата участници носят в процеса .

Но има случаи, в които спокойното мълчание на терапевта може да се интерпретира от клиента като злоба, недоволство от него, като изграждане на тайни планове спрямо клиента. И клиентът не осъзнава,че започва да се държи с терапевта така, както се е научил да се държи с майка си, когато е била в депресивно състояние или към ядосания си баща.

Такова прехвърляне дава на мъдрия терапевт достъп до някои от най-значимите информации за детския опит на клиента.

Но тук на помощ трябва да се включат, мъдростта, силата, опитността на терапевта, за да удържи на тренсферния пренос, да има ресурса с финес да “върне”преноса под адекватна форма на своя клиент, а това става само, когато сме теоретически подготвени и разбираме същината на процеса на трансферно удържане, но и през дълбокото познание на собствената ни личност в частност нашето несъзнавано и през преработване на слабите ни звена и комплексите ни, които в противен случай биха разрушили адекватността на терапевтичния процес.

Затова особено важно е осъзнаването, че за да бъде една терапия успешна, от огромно значение за нея е самата личност на терапевта, а не толкова методите, школата и парадигмите, с които той работи. “Качеството на всички наши връзки е директна функция от връзката ни с нас самите.”

„Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вживеем в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Ако човек не е преработил собствените си конфликти, автоматично ги пренася в обекта на комуникация, което изключва сърдечния, любящ поток, емпатичния процес на задушевно общуване. Емпатията е това, което прави всяко общуване истинско. А в психотерапията, емпатията е „живата вода“, с която поливано, терапевтичното взаимоотношение се превръща в истински трансформиращо. Съ-преживелищното съчувствие кара който и метод да работи – аналитичен, когнитивно-поведенчески и психотелесен, сугестивен, хуманистичен или трансперсонален“…/О.Баев/

Емпатията е съзнателното разбиране на вътрешния свят и състоянието на друг човек, способността за съпреживяване . Емпатията е коренно различна от съчувствието / антипатията или съжалението, тъй като се основава на опита, да си представим в каква ситуация се намира човек, да разберем чувствата му без осъждане и критика, прибързани съвети и действия. Докато за клиента е нормално, че той не е “наясно” със своите несъзнавани процеси, то за един добър терапевт е обичайно ,желателно, но и задължително да ги “удържа”. Ако терапевтът не е “опознал” своите собствени “тъмнини”, ако не е достигнал до най- дълбокото в себе си, където са заровени личните му страхове, несигурности и комлекси и неприятни слабости, ако не ги е отработил за себе си, то риска да попадне в клопката на “преноса” е огромен .Така вместо да го върне, ще го приеме, а тогава настъпва тотално опорочаване в целия терапевтичен процес.. Затова ролята на “личната терапия” за терапевта, както и супервизията са от съществено значение.

Трансферното удържане е труден процес, защото в него терапевтът трябва да разполага с висока себерефлексия. Това най-добре се илюстрира от понятието “метакогниция” – т.е да има силно развит „ вътрешен зрител”, който да наблюдава собственото му мислене, да има ресурс да наблюдава самия себе си (в един и същи момент), да разпознава собствените си базисни вярвания и тези на клиента, както и да умее едновременно да наблюдава процеса на трансфер и контратрансфера с клиента.

Контрапреносът е наблюдението и осъзнаването от страна на терапевта на неговата собствена несъзнателна емоционална реакция при общуване с конкретен пациент. Терапевтът не може да се отърве от травматичното си преживяване, но може и трябва да наблюдава влиянието му върху процеса на консултиране.

Изключително важно е терапевта да може да разпознава и „навигира „ трансферната ситуация с любов, мъдрост и емпатия. За целта трябва да има ресурс да проследи фино емоционалните нюанси на своите реакции – да прави разлика между идентификация с пациента и емпатия към него, да осъзнава какво точно прехвърля той към клиента си и какво клиента прехвърля към терапевта. Важно е да не се отнася към клиента, като към детето си, майка си, съпруг/а, да проследява границите на взаимодействие. В работен план, терапевтът само активизира търсенето на решения на проблемите му, но по никакъв начин не търси потвърждение на своята сила, красота и мъжественост/женственост в лицето на клиента.

Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вживеем в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Затова едно от най ценните качества на терапевта е способността му да се вижда отвън, да се чувства и чува отвътре, да приема себе си и да е наясно със своите „скелети в килера“, което му позволява да се променя и да бъде ефективен, както в професионалната сфера, така и в живота . Чрез процеса на рефлексия, обратна връзка със себе си, самонаблюдение, самоанализ, саморефлексия идва познаването на личността, осъзнаването и разбирането на нашите силни страни, ресурси, недостатъци или сенчести страни на личността. Рефлексията, като лично качество не само за психолога, но и за всеки човек, допринася за формирането на „вътрешен наблюдател“, водач, който чувства, разбира и поддържа лична ефективност. Липсата на разбиране за себе си води до редица проблеми в професионалната дейност, проекции, които могат да бъдат насочени към клиента, не осъзнаване на преноса и контрапреноса.

Емпатията предполага способността на терапевта да приеме всички цветове в света на клиента такива, каквито са, да приеме и разбере чувствата, които клиентът изпитва, мислите, които клиентът му подава, желанието на терапевта е да окаже емоционална подкрепа.

Емпатията е способността на терапевта да свикне със света на чувствата на клиента, сякаш е отвътре, да се постави на мястото на клиента, способността да съчувства и разбира клиента по-ясно. Емпатията е топлината на срещите, идваща от разбиране, подкрепа и приемане на вътрешния свят на клиента.

Емпатичните качества на личността на психолога могат да бъдат разделени на два вектора.

Първият вектор е личната емпатия на психолога, като постоянна черта на личността, която се проявява във всички конструкции и ситуации на общуване.

Вторият вектор е професионалната емпатия на психолога, която е вътрешната настройка на специалиста, проявяваща се в разбирането на чувствата, мислите на клиента, неосъдителната ориентация на емпатията, без да се въвежда в личността на клиента. Емпатията е съзнателно разбиране на вътрешния свят и състоянието на друг човек, способността му за съпреживяване. Тя е коренно различна от съчувствието / антипатията или съжалението, тъй като се основава на опит да си представим в каква ситуация се намира човек, да разберем чувствата му без осъждане и критика, прибързани съвети и действия.

Много е важно да се подчертае, че всички ние сме различни по отношение на степента си на емоционалност / необвързаност, но ключът тук не е толкова чертите на характера или генетиката, колкото способността да бъдем в контакт със собствените си емоции

Разбира се, не винаги можем да бъдем 100% емпатични, рефлексивни във всичко, перфектно комуникативно компетентни и т.н., но задачата на всеки терапевт е постоянно да се самоактуализира, усъвършенства и развива личностни качества, които допринасят за оказването на ефективна помощ на хората, които се нуждаят от нея.

Не трябва да забравяме, че животът е мъдър и ние идваме в него, за да си отговорим на въпроса „Кой съм аз“ и, познавайки себе си и другите и през тях да се учим и да се усъвършенстваме.

И завършвайки ще направя обобщението, че темата за знанието и разбирането на себе си е стара колкото нашия свят.

В древността на храма на Аполон в Делфи е имало издълбан надпис „ОПОЗНАЙ СЕБЕ СИ“ и оттогава се предполага, че може би всеки ,преминал през пророческото място, се стреми да разгадае тайния смисъл на думите,изречени в момент на нирвана и да разбере значението им за себе си и собствения си живот

„На света има много необикновени неща, но няма нищо по необикновено от човека“

„Несгодите ни отнасят в дълбоки води не, за да ни удавят, а за да ни пречистят“